Our cracking voices became part of the music.
The car pressed on faster through the night. As our voices lowered,
The cadence again overtook the air.
Up ahead there was a curve approaching.
She made no indications of slowing.
Защото войната чрез чуждите и препредадени думи ми омръзна. Всеки от нас си носи главата на раменете, следователно може сам да си прави изводи за хората и да има СОБСТВЕНИ отношения с тях. Няма нужда, казвайки Иво, да си мислиш за някого другиго. Аз като съм приятел на Христина, да не съм й станал сиамски близнак. Или пък Зори да не може да помръдне крак без Катя да й разреши. Няма нужда някой да налива акъл някому по отношение на някого другиго. Или пък, още по-ужасно, да вменява собствените си разбирания за морал и добро. Ала най-вече любимото: "А аз да знаеш какво чух, че някой казал за теб, да знаеш само как те обсъждаха, развяха ти и малките гащички на барабанчето в ушенцата ти, та аз съм НАПЪЛНО възмутен/а и затова ще преинача съвсем всичко и ще направя казаното още по-гнусно, за да се почувстваш ти още по-омерзен, ама е за твое добро, 'щото те обичам."
Лирическо отклонение. Тук следва най-красивият аргумент в спор, които бях чувал:
"По-голям/а съм от теб, значи съм видял/а ТОЛКОВА много повече от теб, НЕСЪМНЕНО знам много повече от теб, тъй че аз съм прав/а, а ти си крив". Край на отклонение.
И после как ще си имаме доверие, ще се обичаме и ще сме приятели. След като аз се движа в "лоша компания" *?!?!?!?!, това звучи все едно съм начинаещ наркодилър, а ?!?!?!?! става още по-голямо, когато "лошата компания" се сведе до хора като ЗОРИ. Конкретно случаят със Зори е обяснен така - тя хем е от лошата компания, която ме проваля, хем е супер яка, ако не е с мен - демек, подразбира се, че аз пропадам заради лошата компания, която всъщност е лоша заради мен, защото аз съм лош заради гадната компания и т.н.*
Освен движенето ми в "лоша компания", аз съм един "пубер, който търси гласност и начин да бъде интересен" или нещо подобно, дори не ми се рови за точен цитат.
И тук се намесва лирическото отклонение - понеже "аз съм голям/а и с ОГРОМЕН опит", следователно този аз може да служа за коректив и съдник на всичко, бидейки напълно безгрешен. А ако се опитваш да споменеш незлобливо да види дали все пак е възможно да не е толкова перфектно всичко в него си, затвърждаваш мнението, че си "пубер, правещ се на интересен". Удобен порочен кръг, в който можеш винаги да излезеш прав. И единствената мисъл, когато това се прочете, ако се прочете, ще е "Oh, now I feel even MORE justified - колко морално извисен/а съм и колко прав/а!"
Колкото до теб теб теб, дето до днес ме бе отписал напълно, а може би след това пак ще се върнем на това положение: не искам да сме перфектни или щастливи, а само приятели - каращи се, болящи се, прощаващи се, ако трябва - ще излетим през острия завой, ще ударим мантинелата, ала няма да оставя неприсъствие и тишина.
