I Adore, Adore, Adore...

Дори не мога да напиша този пост.

That's what I'm waiting for, aren't I?

Този смс беше само прелюдия към ненаписания пост в главата ми. Бъди приятел тук, сега, моля те, не утре, не при удобен случай, не когато съвестта те засърби нетърпимо. Тук, сега, завинаги, моля те. В 1 и 29, когато седя сам, слушам тъжна песен и ми се крещи. Точно когато имам нужда от теб, защото се оплаквам на петима души, а знам, че само на теб ще ти се изкажа цялостно и ти ще разбереш откъде идва всичко лошо в душата ми - някога, заради силата на приятелството и успокоението, което носи тя, ти казах повечето съкровено.

Този пост щеше да е обвиняващ - че искаш приятелство, а не правиш нищо и нищо не става. Че прекалено много време те нямаше, много думи не се казаха, много и досега не са казани. Ала как да се сърдя или да бъда огорчен, като точно сега, когато имах най-голяма нужда, все пак звънна и говори с мен докрай, чу ме и не ме изостави, макар че ти дадох много възможности.

Пиша този пост, за да ти благодаря: дори и да не бъдем приятели нататък, дори и все пак да не се видим, както обеща, и за да кажа, че бях забравил колко добри могат да бъдат хората.

Пиша го, за да се отърва от мислите за другите неща. Другите неща ги сънувам нощем.

И пак ми се сънуват те, нищо, че болят.

We fold and we had made a wish
That we would be missed
If one another just did not exist

As we were, so perfect, so happy

Our cracking voices became part of the music.
The car pressed on faster through the night. As our voices lowered,
The cadence again overtook the air.
Up ahead there was a curve approaching.
She made no indications of slowing.

Защото войната чрез чуждите и препредадени думи ми омръзна. Всеки от нас си носи главата на раменете, следователно може сам да си прави изводи за хората и да има СОБСТВЕНИ отношения с тях. Няма нужда, казвайки Иво, да си мислиш за някого другиго. Аз като съм приятел на Христина, да не съм й станал сиамски близнак. Или пък Зори да не може да помръдне крак без Катя да й разреши. Няма нужда някой да налива акъл някому по отношение на някого другиго. Или пък, още по-ужасно, да вменява собствените си разбирания за морал и добро. Ала най-вече любимото: "А аз да знаеш какво чух, че някой казал за теб, да знаеш само как те обсъждаха, развяха ти и малките гащички на барабанчето в ушенцата ти, та аз съм НАПЪЛНО възмутен/а и затова ще преинача съвсем всичко и ще направя казаното още по-гнусно, за да се почувстваш ти още по-омерзен, ама е за твое добро, 'щото те обичам."

Лирическо отклонение. Тук следва най-красивият аргумент в спор, които бях чувал:
"По-голям/а съм от теб, значи съм видял/а ТОЛКОВА много повече от теб, НЕСЪМНЕНО знам много повече от теб, тъй че аз съм прав/а, а ти си крив". Край на отклонение.


И после как ще си имаме доверие, ще се обичаме и ще сме приятели. След като аз се движа в "лоша компания" *?!?!?!?!, това звучи все едно съм начинаещ наркодилър, а ?!?!?!?! става още по-голямо, когато "лошата компания" се сведе до хора като ЗОРИ. Конкретно случаят със Зори е обяснен така - тя хем е от лошата компания, която ме проваля, хем е супер яка, ако не е с мен - демек, подразбира се, че аз пропадам заради лошата компания, която всъщност е лоша заради мен, защото аз съм лош заради гадната компания и т.н.*

Освен движенето ми в "лоша компания", аз съм един "пубер, който търси гласност и начин да бъде интересен" или нещо подобно, дори не ми се рови за точен цитат.

И тук се намесва лирическото отклонение - понеже "аз съм голям/а и с ОГРОМЕН опит", следователно този аз може да служа за коректив и съдник на всичко, бидейки напълно безгрешен. А ако се опитваш да споменеш незлобливо да види дали все пак е възможно да не е толкова перфектно всичко в него си, затвърждаваш мнението, че си "пубер, правещ се на интересен". Удобен порочен кръг, в който можеш винаги да излезеш прав. И единствената мисъл, когато това се прочете, ако се прочете, ще е "Oh, now I feel even MORE justified - колко морално извисен/а съм и колко прав/а!"

Колкото до теб теб теб, дето до днес ме бе отписал напълно, а може би след това пак ще се върнем на това положение: не искам да сме перфектни или щастливи, а само приятели - каращи се, болящи се, прощаващи се, ако трябва - ще излетим през острия завой, ще ударим мантинелата, ала няма да оставя неприсъствие и тишина.

Ние сме хора

Ние сме хора и затова при вида на стена блъскаме главата си в нея. Колкото е по-непреодолима, по-масивна, по-боляща - толкова повече. Удряй! Удряй! Право с главата напред. Нищо, че може да загубиш самоуважението си, че може два дни подред да те обиждат; само от сантименталност и доброта ще го направим ^^

То нали и затова ги имаме тези глави и затова сме хора, де...

Ще си я блъскам тази глава, ала в нечия по-заслужила стена!

Йонатан

Вчесвам виртуалната овца Йонатан, давам му сено и *може би* детелина, пия айрян, пиша си с двама най-добри приятели, едната от които не следи чата, а другият няма как да ми помогне така или иначе, защото дори не мога напълно и адекватно да му обясня проблема си.

Сбърках думата "овца", написах я с "ф"; сами си направете изводите колко добре съм в момента.

P.S. Йонатан винаги ми е напомнял за "Братя с лъвски сърца", ала аз загубих моя приятел-брат Йонатан и останах сам Шушулко.

Some days there's nothing left to learn

...from the point of no return, но пък мога да си остана с това:

Hey hey I saved the world today
Everybody's happy now
The bad thing's gone away
And everybody's happy now
The good thing's here to stay
Please let it stay

Несподелен слънчев път

Говорих си с Поли и се сетих за много отминали неща. От две години и половина съм толкова различен; все още ми се ще да бях на дванадесет или тринадесет.

И да не бях влюбен в теб от толкова много време. Две години и половина са много време.

Wrote you this, I hope you got it safe
It's been so long, I don't know what to say
I've travelled 'round through deserts on my horse
But jokes aside, I wanna come back home

Ала май ще оцелея - още две и двеста години.