вторник, 7 септември 2010 г.

Hold on You


Hold on love
Even when I cry all night
Even when I say I don't love you
Just hold on love
Никога няма да ме погледнеш с други очи, а?

Just hold on love
Even when I scream and fight
Even when I swear I don't love you
Just hold on tight
И смисъл всъщност няма, затова мълча като пукел и те сънувам.

Just hold on love, just hold on love, just hold on love
I will hold on you.

вторник, 2 март 2010 г.

Somewhere Only We Know

Да, истина е. Крия се от себе си напоследък. Не ходя на училище, не поглеждам в огледала, изключен държа телефона си. Отказвам да се вглеждам, надявам или вярвам.

В следващия миг си казвам, че всичко това е глупост. Изкъпвам се, слагам си шарени дрехи и гледам 'Family Guy'.

Няма вече епизоди на никое от любимите ми детски. Свиря на пиано, после обличам черната тениска и джинси и се разхождам из калния следобед. Всичко е сиво, въпреки тъмнината по мен.

Няколко пейки вече никога няма да са същите в очите ми, а ще са пейките ни, когато бяхме аз и ти.

ПП: Много, много искам да напиша това изречение:

Следобедният безплутонен джаз из нов живот се носи и старите слушатели забрави.

сряда, 10 февруари 2010 г.

And I'm Crying

...for things that I tell others to do without crying...


Седях и се залъгвах досега с хиляди малки занятия, които нявга ми бяха искрено интересни, за да не мисля за всичко, което се случва тези дни.

Преди това излязох навън, за да се видя с приятели, чиято задача, добре осъществена, бе да ме разсейват от пагубната функция мислене.

Вчера и завчера сърцето ми се късаше не от това, че бивам лъган, а от това, че получавам най-голямата искреност на света - само аз, само за мен, само пред мен; и все пак всички други получават съвсем друга искреност - как да съм убеден коя от двете е валидната?

"Само ти можеш да ме разбереш много. Максимално почти"

Глупаво ли е, че се държа единствено и само заради тези думи?

А сега седя и се чудя дали днес се е случило това последно нещо, което най-накрая ще успее да ме умъртви вътрешно. А ако не днес, то може да се случи утре или по-утре или по-по-утре, но така и така резултатът ще е същият. И реално никой не би бил виновен за нищо, тъй като никой не знае, че в момента куршумът е насочен към сърцето и петлето на пистолета се спуска и, аха-аха, ще бъда прострелян.

Седя и не плача за неща, за които съм съветвал други хора да не плачат - единствено и само, защото отдавна не мога да плача.

понеделник, 4 януари 2010 г.

I Adore, Adore, Adore...

Дори не мога да напиша този пост.

неделя, 20 декември 2009 г.

That's what I'm waiting for, aren't I?

Този смс беше само прелюдия към ненаписания пост в главата ми. Бъди приятел тук, сега, моля те, не утре, не при удобен случай, не когато съвестта те засърби нетърпимо. Тук, сега, завинаги, моля те. В 1 и 29, когато седя сам, слушам тъжна песен и ми се крещи. Точно когато имам нужда от теб, защото се оплаквам на петима души, а знам, че само на теб ще ти се изкажа цялостно и ти ще разбереш откъде идва всичко лошо в душата ми - някога, заради силата на приятелството и успокоението, което носи тя, ти казах повечето съкровено.

Този пост щеше да е обвиняващ - че искаш приятелство, а не правиш нищо и нищо не става. Че прекалено много време те нямаше, много думи не се казаха, много и досега не са казани. Ала как да се сърдя или да бъда огорчен, като точно сега, когато имах най-голяма нужда, все пак звънна и говори с мен докрай, чу ме и не ме изостави, макар че ти дадох много възможности.

Пиша този пост, за да ти благодаря: дори и да не бъдем приятели нататък, дори и все пак да не се видим, както обеща, и за да кажа, че бях забравил колко добри могат да бъдат хората.

Пиша го, за да се отърва от мислите за другите неща. Другите неща ги сънувам нощем.

И пак ми се сънуват те, нищо, че болят.

We fold and we had made a wish
That we would be missed
If one another just did not exist

вторник, 1 декември 2009 г.

As we were, so perfect, so happy

Our cracking voices became part of the music.
The car pressed on faster through the night. As our voices lowered,
The cadence again overtook the air.
Up ahead there was a curve approaching.
She made no indications of slowing.


Защото войната чрез чуждите и препредадени думи ми омръзна. Всеки от нас си носи главата на раменете, следователно може сам да си прави изводи за хората и да има СОБСТВЕНИ отношения с тях. Няма нужда, казвайки Иво, да си мислиш за някого другиго. Аз като съм приятел на Христина, да не съм й станал сиамски близнак. Или пък Зори да не може да помръдне крак без Катя да й разреши. Няма нужда някой да налива акъл някому по отношение на някого другиго. Или пък, още по-ужасно, да вменява собствените си разбирания за морал и добро. Ала най-вече любимото: "А аз да знаеш какво чух, че някой казал за теб, да знаеш само как те обсъждаха, развяха ти и малките гащички на барабанчето в ушенцата ти, та аз съм НАПЪЛНО възмутен/а и затова ще преинача съвсем всичко и ще направя казаното още по-гнусно, за да се почувстваш ти още по-омерзен, ама е за твое добро, 'щото те обичам."

Лирическо отклонение. Тук следва най-красивият аргумент в спор, които бях чувал:
"По-голям/а съм от теб, значи съм видял/а ТОЛКОВА много повече от теб, НЕСЪМНЕНО знам много повече от теб, тъй че аз съм прав/а, а ти си крив". Край на отклонение.


И после как ще си имаме доверие, ще се обичаме и ще сме приятели. След като аз се движа в "лоша компания" *?!?!?!?!, това звучи все едно съм начинаещ наркодилър, а ?!?!?!?! става още по-голямо, когато "лошата компания" се сведе до хора като ЗОРИ. Конкретно случаят със Зори е обяснен така - тя хем е от лошата компания, която ме проваля, хем е супер яка, ако не е с мен - демек, подразбира се, че аз пропадам заради лошата компания, която всъщност е лоша заради мен, защото аз съм лош заради гадната компания и т.н.*

Освен движенето ми в "лоша компания", аз съм един "пубер, който търси гласност и начин да бъде интересен" или нещо подобно, дори не ми се рови за точен цитат.

И тук се намесва лирическото отклонение - понеже "аз съм голям/а и с ОГРОМЕН опит", следователно този аз може да служа за коректив и съдник на всичко, бидейки напълно безгрешен. А ако се опитваш да споменеш незлобливо да види дали все пак е възможно да не е толкова перфектно всичко в него си, затвърждаваш мнението, че си "пубер, правещ се на интересен". Удобен порочен кръг, в който можеш винаги да излезеш прав. И единствената мисъл, когато това се прочете, ако се прочете, ще е "Oh, now I feel even MORE justified - колко морално извисен/а съм и колко прав/а!"

Колкото до теб теб теб, дето до днес ме бе отписал напълно, а може би след това пак ще се върнем на това положение: не искам да сме перфектни или щастливи, а само приятели - каращи се, болящи се, прощаващи се, ако трябва - ще излетим през острия завой, ще ударим мантинелата, ала няма да оставя неприсъствие и тишина.

четвъртък, 5 ноември 2009 г.

Ние сме хора

Ние сме хора и затова при вида на стена блъскаме главата си в нея. Колкото е по-непреодолима, по-масивна, по-боляща - толкова повече. Удряй! Удряй! Право с главата напред. Нищо, че може да загубиш самоуважението си, че може два дни подред да те обиждат; само от сантименталност и доброта ще го направим ^^

То нали и затова ги имаме тези глави и затова сме хора, де...

Ще си я блъскам тази глава, ала в нечия по-заслужила стена!