...for things that I tell others to do without crying...
Седях и се залъгвах досега с хиляди малки занятия, които нявга ми бяха искрено интересни, за да не мисля за всичко, което се случва тези дни.
Преди това излязох навън, за да се видя с приятели, чиято задача, добре осъществена, бе да ме разсейват от пагубната функция мислене.
Вчера и завчера сърцето ми се късаше не от това, че бивам лъган, а от това, че получавам най-голямата искреност на света - само аз, само за мен, само пред мен; и все пак всички други получават съвсем друга искреност - как да съм убеден коя от двете е валидната?
"Само ти можеш да ме разбереш много. Максимално почти"
Глупаво ли е, че се държа единствено и само заради тези думи?
А сега седя и се чудя дали днес се е случило това последно нещо, което най-накрая ще успее да ме умъртви вътрешно. А ако не днес, то може да се случи утре или по-утре или по-по-утре, но така и така резултатът ще е същият. И реално никой не би бил виновен за нищо, тъй като никой не знае, че в момента куршумът е насочен към сърцето и петлето на пистолета се спуска и, аха-аха, ще бъда прострелян.
Седя и не плача за неща, за които съм съветвал други хора да не плачат - единствено и само, защото отдавна не мога да плача.
