Да, истина е. Крия се от себе си напоследък. Не ходя на училище, не поглеждам в огледала, изключен държа телефона си. Отказвам да се вглеждам, надявам или вярвам.
В следващия миг си казвам, че всичко това е глупост. Изкъпвам се, слагам си шарени дрехи и гледам 'Family Guy'.
Няма вече епизоди на никое от любимите ми детски. Свиря на пиано, после обличам черната тениска и джинси и се разхождам из калния следобед. Всичко е сиво, въпреки тъмнината по мен.
Няколко пейки вече никога няма да са същите в очите ми, а ще са пейките ни, когато бяхме аз и ти.
ПП: Много, много искам да напиша това изречение:
Следобедният безплутонен джаз из нов живот се носи и старите слушатели забрави.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
1 коментар:
точ в точ същото криене и аз го изживях веднъж. лошото е, че понякога може да се превърне в дежурна реакция спрямо гадостите (с кто така или иначе навсякъде е пълно). горе главата. съчувствия.
Публикуване на коментар