As we were, so perfect, so happy

Our cracking voices became part of the music.
The car pressed on faster through the night. As our voices lowered,
The cadence again overtook the air.
Up ahead there was a curve approaching.
She made no indications of slowing.

Защото войната чрез чуждите и препредадени думи ми омръзна. Всеки от нас си носи главата на раменете, следователно може сам да си прави изводи за хората и да има СОБСТВЕНИ отношения с тях. Няма нужда, казвайки Иво, да си мислиш за някого другиго. Аз като съм приятел на Христина, да не съм й станал сиамски близнак. Или пък Зори да не може да помръдне крак без Катя да й разреши. Няма нужда някой да налива акъл някому по отношение на някого другиго. Или пък, още по-ужасно, да вменява собствените си разбирания за морал и добро. Ала най-вече любимото: "А аз да знаеш какво чух, че някой казал за теб, да знаеш само как те обсъждаха, развяха ти и малките гащички на барабанчето в ушенцата ти, та аз съм НАПЪЛНО възмутен/а и затова ще преинача съвсем всичко и ще направя казаното още по-гнусно, за да се почувстваш ти още по-омерзен, ама е за твое добро, 'щото те обичам."

Лирическо отклонение. Тук следва най-красивият аргумент в спор, които бях чувал:
"По-голям/а съм от теб, значи съм видял/а ТОЛКОВА много повече от теб, НЕСЪМНЕНО знам много повече от теб, тъй че аз съм прав/а, а ти си крив". Край на отклонение.


И после как ще си имаме доверие, ще се обичаме и ще сме приятели. След като аз се движа в "лоша компания" *?!?!?!?!, това звучи все едно съм начинаещ наркодилър, а ?!?!?!?! става още по-голямо, когато "лошата компания" се сведе до хора като ЗОРИ. Конкретно случаят със Зори е обяснен така - тя хем е от лошата компания, която ме проваля, хем е супер яка, ако не е с мен - демек, подразбира се, че аз пропадам заради лошата компания, която всъщност е лоша заради мен, защото аз съм лош заради гадната компания и т.н.*

Освен движенето ми в "лоша компания", аз съм един "пубер, който търси гласност и начин да бъде интересен" или нещо подобно, дори не ми се рови за точен цитат.

И тук се намесва лирическото отклонение - понеже "аз съм голям/а и с ОГРОМЕН опит", следователно този аз може да служа за коректив и съдник на всичко, бидейки напълно безгрешен. А ако се опитваш да споменеш незлобливо да види дали все пак е възможно да не е толкова перфектно всичко в него си, затвърждаваш мнението, че си "пубер, правещ се на интересен". Удобен порочен кръг, в който можеш винаги да излезеш прав. И единствената мисъл, когато това се прочете, ако се прочете, ще е "Oh, now I feel even MORE justified - колко морално извисен/а съм и колко прав/а!"

Колкото до теб теб теб, дето до днес ме бе отписал напълно, а може би след това пак ще се върнем на това положение: не искам да сме перфектни или щастливи, а само приятели - каращи се, болящи се, прощаващи се, ако трябва - ще излетим през острия завой, ще ударим мантинелата, ала няма да оставя неприсъствие и тишина.