That's what I'm waiting for, aren't I?

Този смс беше само прелюдия към ненаписания пост в главата ми. Бъди приятел тук, сега, моля те, не утре, не при удобен случай, не когато съвестта те засърби нетърпимо. Тук, сега, завинаги, моля те. В 1 и 29, когато седя сам, слушам тъжна песен и ми се крещи. Точно когато имам нужда от теб, защото се оплаквам на петима души, а знам, че само на теб ще ти се изкажа цялостно и ти ще разбереш откъде идва всичко лошо в душата ми - някога, заради силата на приятелството и успокоението, което носи тя, ти казах повечето съкровено.

Този пост щеше да е обвиняващ - че искаш приятелство, а не правиш нищо и нищо не става. Че прекалено много време те нямаше, много думи не се казаха, много и досега не са казани. Ала как да се сърдя или да бъда огорчен, като точно сега, когато имах най-голяма нужда, все пак звънна и говори с мен докрай, чу ме и не ме изостави, макар че ти дадох много възможности.

Пиша този пост, за да ти благодаря: дори и да не бъдем приятели нататък, дори и все пак да не се видим, както обеща, и за да кажа, че бях забравил колко добри могат да бъдат хората.

Пиша го, за да се отърва от мислите за другите неща. Другите неща ги сънувам нощем.

И пак ми се сънуват те, нищо, че болят.

We fold and we had made a wish
That we would be missed
If one another just did not exist