In My Own World

You'd better hope and pray
That you make it safe
Back to your own world
You'd better hope and pray
That you wake one day
In your own world
'Cause when you sleep at night
They don't hear your cries
In your own world
Only time will tell
If you can break the spell
Back in your own world

В очите на другия/другите може и да е изглеждало напълно невинно, но в моите очи не изглеждаше така. 'Просто стечение на обстоятелствата" не е извинение. Както не е и редовното "Изобщо не съм се държал/а така, всичко се е случвало само в главата ти". Не е възможно за н-ти път само да си въобразявам.

Ъх, дори не знам какво да пиша.


Уморих се от опити за каквото и да е.

Очаквано

Past the point of no return, the final threshold
The bridge is crossed, so stand and watch it burn
We've passed the point of no return...

Между другото, днес научих, че повтарянето на думи в стил "убиймеубиймеубиймеубийме" помага много за спокойното изражение, но не e достатъчнo. ^

I Wish I Was Special

I wish I was special
You're so very special

But I'm a creep,
I'm a weirdo
What the hell am I doin' here?
I don't belong here

I don't care if it hurts,
I wanna have control
I want a perfect body
I want a perfect soul

I want you to notice
when I'm not around
You're so very special
I wish I was special

Така де, не е като да не написаха наскоро, че всички, в жалките си опити да сме специални, единствени и уникални, сме еднообразни и ужасно скучни. И аз покривам почти всички условия, за да мога да се нарека гордо "еднакво различен".

Но, в името на всичко добро, ще ми се някому да пука за мен повече, отколкото на мен за него, и да се чувствам специален.

Трябва да престана да изисквам дори и малко внимание от когото и да е било, защото накрая винаги се наранявам; трябва да се задоволя с някакви просто неща в живота, които да включват само мен, без хора, които болят. Ще ми се да съм като бабите *май не съм виждал такива дядовци*, които се разхождат из парка и сякаш са си самодостатъчни. Всичко това, разбира се, може да е твърде измамно: да си мислят за отминали спомени. За това, че Цура от съседния блок и племенничката Ганка не се обадиха да честитят осемдесетия рожден ден *защото Цура, станала на осемдесет и две, се спомина ден преди това, а Ганка не е жива от петдесет години*. Или пък за внуците, които са в Канада и се прибират, ако е късмет, веднъж на година, и кой знае дали някоя година няма да се завърнат, за да сложат букет някъде. Или пък за милия спътник в живота, починал в трагична катастрофа на двадесет и пет *или беше трагично убийство чрез пребиване на пътя, така и не се установило*, месеци след като второто дете се родило.

Това бе кратко лирично отклонение, като май само Цура е измислена *но със сигурност все някъде има такава история*, а Ганка е със сменено име.

Някой да каже на Зу и Кат никога да не записват сдухващи песни, защото самоубийствата по света биха зачестили прекалено много.

Дванадесет часът е и пиша глупости.

На никого не му пука ^^

Тирада в ми бемол минор

*За неразбралите вече можебисъществуващичитатели, този блог е крайно хейтърски - в него изливам цялата си злоба към света, за да не я излея пред него, че би станало мазало навред и повсеместно; Содом и Гомор песен ще ви се видят и ще мечтаете за Потопа*

Следващите изречение са си самоистина едни за други:

Мразя. Мразя лошото. Мразя лошото отношение. Мразя лошото отношение от приятели. Мразя лошото отношение от приятели, които все пак твърдят, че знача нещо за тях. Мразя лошото отношение от приятели, които все пак твърдят, че знача нещо за тях, макар че най-вероятно всичко е поредната лъжа.

И когато е така в училище, навън или през интернет, вече идва в повече.

Guess it wasn't real after all.
Guess it wasn't real all along.

In another story...

Мислех, че всичко би било забравено и ще се преживее, но слаб ми е ангелът, две снимки на кръст ме върнаха в по-голяма депресия... Някой да ме убие, преди да проглуша ушите на хората с глупости напълно.

In a dream,
Will you give your love to me?
Beg my broken heart to beat,
Save my life, change my mind.

Да, ама винаги ще е за другиго, няма да е за мен (крива усмивка).

Ауфвидерзеен.

ЕДИН ЧАС (или повече) ПО-КЪСНО

За един час нищо не се е променило. Чувствам се здраво стъпил върху гнева, разочарованието и отчаянието едновременно. Кефя си се сам на себе си (:

И ако си пусна ОЩЕ една депресирана песен, няма да ми стане по-добре, ами да взема да се хвана в ръце и да легна.

И, равносметката е, че вече рядко ще извършвам скверните действия на заговаряне или заразписване с хора, 'щото все се чувствам като досадник и незнаещ какво да каже.

*Всичко казано по-горе е под влиянието на имо-стайл музика, но още по-лоша, защото е наистина качествена*

But In Dreams

Вашата истина, дами, изобщо не съвпада с моята, реалността за мен е съвсем друго нещо; нещата и хората, които истински обичам, са толкова по-различни от всичкото ВИЕ. Нищо не ми пречи да слушам псевдопоетите, за които цигарата сякаш е сраснато продължение на ръката, да бъда ръган от вокалиста на "Остава"; от друга страна, днес показах, че мога и да крещя, скачам и да се държа като примерен член на стадото, присъстващо на брейк фестивала. А, да, и да викам "О, о"... Яко, копеле, нали?!



Но точно тази нощ, разделяща поетиката и танцуването, бях истинският аз. Никога, никога преди не бях сънувал толкова реалистичен и мечтан сън, никога не бях дотогава отказвал да приема така тачената от вас реалност. Защото моята реалност ще остане в този сън, да се сбъдне или не.

Искам там, не искам да се усмихвам отново и да кимам въодушевено, докато всъщност съм на прага да припадна от скука. Най-страшното отегчение е това, породено от фалшивото.

When the cold of Winter comes,
Starless night will cover day
In the veiling of the sun,
We will walk in bitter rain
But in dreams,
I still hear your name
And in dreams,
We will meet again

Нужда...

All I need to write is a bitter song to make me better. Much better.


It found me to hold me, but I don't like it at all.
Won't feed it, won't grow it, it's folded in my stomach.
It's not fair, I found love.
It made me say that.
Get back - you'll never see daylight; if I'm not strong, it just might.


All I need to write is a bitter song to make me better.

I feel better, I feel better.

Едно автобусно пътуване може да ти промени живота. Само няколко малки спирки време, а затваряш цяла глава в оръфаната книга на живота. Пък преди си се чудел дали може да стане по-оръфана.

Чужда ръка милва желано лице, очите не са усмихнати за теб.

А осъзнаването на това, колко смешно изглежда дългото ти увлечение, като знаеш, че дори не си разменил дума с човека, прави всичко още по-печално. А?

И после се сещаш, че това момиче не е точно желаният човек. Беше, преди седем години. Вече не е, и все пак не ти олеква. Защото и сегашният търсен човек не е по-близо, отколкото тя е била за всичките години скришни погледи. Да я видиш с другиго само ти напомня, че за един определен някого никога няма да си този друг, с когото да сподели всичко.

Музиката е виновна, Butterfly Boucher и Rachael Yamagata. Мразя ги, обичам ги.

Обичам.

И обичам да обичам.

She's so pretty; she's so damn right
But I'm so tired of thinking
About her again tonight

Ще мисля за другиго.